Живот... как живо звучи... като извор? а прилича на блато...

Тръгвам по пътя, несъзнателно, като след изпити многократко повторени чаша уиски в комплект с чаша водка, несъзнателно, с омекнали крака, замаена глава, забавена мисъл, тръгвам, без да усещам, че вървя, но тръгвам.
И България, моя мила родино, с неасфалтирани пътища, дупки и шахти, камъни и дърве!. Път, трънлив, крив и тънък... много тънък, тесен и за да е гадостта пълна, обграден от блато.Блато гадно, от ония миризливите, зелено-кафяви, тиня, мирише! И много ръце. Моите прадеди. Стърчат само ръце, като в магазин за ръце втора употреба, но тези се мърдат и си харесват краката ти, и се опитват да ги хванат, може би, защото повече харесват ръцете ти и искат да ги добавят в колекцията! Но вървя, не се отказвам. На пук, че друг ми е избрал главния път, по който да тръгна, на пук ще вървя!
Вървя, загледана и замечтана напред в бъдещето, с дълги фарове в мрака, търсейки малките разклонения в страни, където сама ще мога да направя избор... за пътя си, за моя път! И ето дупка! Искам да я заобиколя, но ето - правя своя избор за първи път - да заобиколя и да падна в блатото или да се спъна. Ще се спъна, ще се спъна, но няма да падна! И поглеждайки в огледалото за обратно виждане ще продължа напред! Защото ми е навик, един от многото, един от гадните. Да гледам назад... видях пречката, видях как се справих с нея. Виждам и синината на коляното. Белег, който ще ми остане достатъчно дълго да ми напомня. И виждам другото си коляно. Две колена, две стъпала, две ръце, две устни, две очи, две уши, две гърди, две ноздри две вежди... комплекти! А защо си нямам другар по пътя? Защо съм сама...като врат? И свързвам тяло и глава? Свързвам две неща, които едно без друго не могат... Поколения? И съм сама. Пътят е тесен. Нямам място за спътник. Нали не искам да ме бутне в блатото!
И завивам. И пак огледалото за обратно виждане. И не е ли светлинката там, където пропуснах да завия?
И стигам до някъде. И пак се спъвам. И спирам. И тръгвам. И стигам ли до края? ИМА ЛИ КРАЙ ИЗОБЩО?



Или животът е безкрайно мъчение?!


По повод пътищата, които поемам последно време и все не успявам да извървя до край... и по повод как "Радост моя" се превърна в "Тва пък ебати радостта" ...