*въздишка*

Чувствали ли сте се празни? Сякаш не можете никому нищо да дадете, не можете да му дадете отмъщение, а да не говорим да го направите щастлив? ... Сякаш сте някакъв безполезен боклук, непотребен, никому нужен... кофти усещане. Всичко ви се струва толкова грозно, безсмислено и объркано. Излизате да изпушите цигара на терасата и наоколо е грозно. Фонтанчето не работи, застинало е, примряло, капка живот няма в него. От страни му някаква котка гони куче (?!) о.О Хорските къщи не светят, няма облаци, няма звезди... черно, грозно, черно, грозно... Все едно са ви прецакали вместо със слънчеви очила с меланхолични очила за нощно виждане. Или може би се променят само с настъпването на нощта? Дълбок трап, толкова дълбок, че и да подавате ръка никой не би успял да ви извади от тук.
Няма смисъл да си задавам въпроса "Защо"... Знам отговора. Отново се намирам в ония спирания на времето, когато денят е Той, часът е Той, минутата е Той, секундата - Той... За всяка моя сълза, за всяка моя усмивка, за всяка моя въздишка, за всяка моя мечта ... причината е отново Той. Мисълта за него не ме напуска и за секунда, сякаш малко време мина от тогава. ...Поредната цигара... Единствената минутка хармония със себе си... Продължението на моето Аз, което ме кара да се чувствам цяла... Той...влезна в мен, в сърцето ми, намери си място там и се храни с щастието ми, с мен самата. Гаден паразит. Мразя го... и го обичам... Той... *въздишка*