А куклите си имали души...

Некаквко обяснение на странното стихотворение.


Голяма работа е подсъзнанието.
А ми беше едно такова замъглено цял ден.
Студенара вода помага. Било то душ или чаша.
И трудната равносметка.
Странното чувство, което не мога да опиша.
Което не можех даже да осъзная.
Но ми просветна.
Телефонният разговор!
Заради него е.
Макар че ти не значиш нищо за мен.
Или поне така си мисля.
Симпатичен си. Даже си хубав. Е, нека си го кажа направо, красив!
И въпреки това исках да сме приятели.
Заради твоята връзка с жената-цербер.
И заради моята връзка с мъжът, за който всяка жена мечтае.
И когато имаш всичко, искаш нещо, което не можеш да имаш, нещо, което ще провали всичко.
Обадих ти се. И аз не знам защо.
Спомних си онази нощ, когато беше мой, дори за кратко.
Ти ми каза, че я обичаш. Аз знаех, че не е така.
Излъгах те и аз, че го обичам. Ти знаеш по-добре от всеки, че си играя с него.
И кратко... и зарад алкохол, но беше тъй прекрасно.
А днес ми каза, че не си способен да ме забравиш.
Изрече ми такива хубави неща.
Но не искам. Не искам да я изоставяш. Ще я боли. Аз нея мога да преглътна.
Но тя мен не ще успее.
И до кога ще продължаваме така?
След всяка среща с теб, аз тичам при него.
И му повтарям колко го обичам и е единствен за мен.
А той ми вярва.
Вярва като малко дете на майка си.
И ме обича.
А аз го лъжа. Като дърта шарлатанка.
И омагьосания кръг.
За теб съм другата жена, "Друга", но с голямо "Д".
А ти за мен си другият мъж. Но поредния друг.
И с най-добрия ти приятел бях на косъм да те разменя.
И аз не знам защо.
Горко им само на официалните ни половинки.
Как кофти се чувствам на моменти.
Но моменти...кратички...мигчета някакви.
И ми минава. И ми е странно. И ми е добре.
И съм се извратила.
Неизживяно детство...да си играя с кукли.
А куклите си имали души...