Балончета... Балончета... Балончета... Балончета...
Искам! Имам нужда! За да съм жива... за да съм цяла... Защото не съм риба... И нямам хриле... А не мога да изплувам... Потънала дълбоко, с две кокалести... болни и грозни ръце, обвити около врата ми, впити и остри лакти натискат раменете ми. Не мога... Не мога да си поема дъх! Той ме потапя все по-дълбоко и по-дълбоко! Иска да убие и малкото, което не успях да раздам до сега. А сякаш не е трудно да го направиш. Да поемаш дъх дълбоко. Дъх горчив, дъх солен. И да се изправиш. Да го победиш! Но нещичко ми липсва... Концентрация? Или желание?
И само балончета около мен. Толкова много балончета. Красиви са.
Обзема ме желание да видя лицето му. Искам да знам кой е. И защо се мъчи да ме потопи. Да ме закотви в някаква небивалица? И има ли други тук? Сама ли съм? Отново?
Няма време да мислиш. Той почти те потопи!
Усещам как силите ми са на изчерпване. С гигантска мъка извртам поглед нагоре... и виждам слънцето, блести в очите ми както никога преди, блести като ореол около сивата му грозновата глава. Това е той... Убиецът на муза!
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
4 comments:
Музите винаги побеждават накрая, да знаеш.
Приеми го по-скоро като създател :Р
Ит кен би ...
Ей.. понякога има и такива моменти. Но всъщност и те не са лоши. Сякаш в тях си почиваме от самите себе си. И всичко е една права лияния, като оная която се получава, когато някой умре... Но в един момент пак става къдрава.. насечена.... :) Ще задишаш пак, дай си време :)
Post a Comment